Новата книга на писателя и драматург Александър Секулов „Възхвала на провинцията“ излиза днес на книжния пазар от ИК Хермес. Тя е събрала негови кратки белетристични форми: остроумна есеистична проза; блестящи малки текстове, създавани по различни поводи; философски прозрения; спомени, оцветени с хумор и любов; снайперистки афоризми. Всички тях – по традиция, започнала с Атанас Далчев – може да определим като фрагменти.
За нея Цанко Лалев твърди, че е книга, която Секулов ще пише цял живот.
„Тази книга е правена като сал на корабокрушенец. Само че не корабът на автора се е разбил, а светът около него. Александър Секулов взема всичко, което се носи по вълните на реалността и въображението. Салът става все по-голям, все по-нужен, постепенно става уютен, предразполагащ към бавно осмисляне на живота – от ежедневния и злободневен до въздуха и морето на целия свят.
Ноевият ковчег на Александър Секулов е провинцията, която авторът възхвалява като спасение и озарение.“
Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, „Скитникът и синовете“, „Жена на вятъра“ и „Корабът на сирените“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив, отличен с награда „Аскеер“ за пиесите „Няма ток за електрическия стол“ (2016), „Дебелянов и ангелите“ (2019) и „Народът на Вазов“ (2022). Носител на националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“, „Иван Николов“.
Откъс:
***
БЪЛГАРСКИЯТ ВОЙВОДА Е КАТО ЦЪРВУЛА: в най-важния момент ще се развърже и ще те остави да висиш върху плета със страшна сила.
Предвожда ли 200 юнаци, българският войвода – вместо на „Радецки“ – задължително ще ги качи на „Титаник“.
Започне ли да гори предприятието му, нашият човек стои като Гюро Михайлов.
Отстрани на пожара.
Чертите, които го спасяват като прост хайдутин, го провалят като войвода на дружина.
Като четник всички са му братя.
Като войвода брат му е само касиерът.
Стане ли предводител, българският войвода мигновено си шие мантия от знамето на дружината.
И обявява себе си за знаме.
И употребява най-често дръжката му.
Преди да се докопа до властта, нашият човек държи речи или пише уводни статии.
След това го избива на тезиси или вътрешни монолози.
Пред публика, естествено.
И се ражда вечният български епос: „Монолог до монолога, мила моя майно льо…“
От способния четник се ражда като птица феникс един водевилен войвода.
На водевилен войвода само смъртта на дружината му е истинска.
Българският войвода сам си издига постамент за паметник и сам си го охранява.
И сам стои отгоре му. И чака.
Я Годо, я духа на Караджата.
А пристигат само самодивите.
***
ПЪТИЩАТА НА ЧОВЕКА се умножиха, Итаките стремглаво намаляха. Нямаш ли къде да се завърнеш – защо и накъде си тръгнал?
Итака е основанието да се родиш. За да я помниш и предаваш нататък. Не си придавай излишна тежест, не се дави в безсмислена себевъзхвала. Брънка от паметта, невидим неврон – това си ти в общото човешко тяло през вековете и в това е твоето величие.
Итака не е полюс, не е стрелка.
Итака е магнитното поле, което прави посоките възможни. Само Итака те прави видим за света. И за самия теб.
***
ИСТИНСКОТО ИМЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЛЮБОВНИК е Боримечката – изтъпанчва се на най-високото място и ревва гороломно: „Братя, топчето ке пука!“.
Единствената спукана работа след това, разбира се, е топът.
Без да броим кюснатото на половин метър джепане и ожиданието на целокупното женско население.
Българският любовник е брат близнак на българския революционер: набляга на речите, а когато дойде време да вдига въстанието, единствен неподготвен е самият той.
Умира да пее в компании „Стани, стани, юнак балкански“, а след сражението съжалява, че не умрял още при Гредетин.
Българският любовник започва като хъш и свършва като чичовец.
Българската любовница започва като Геновева и завършва като Многострадална Геновева.
Ние сме пълно опровержение, че нещата в историята първо се случват като драма, а след това се повтарят като фарс.
Любовната деятелност на нашия човек започва като фарс, развива се като комедия дел арте и накрая свършва като възрожденска драма.
Физиологичния финал на любовната игра изживяваме като катарзис.
В българската любовна ситуация Галатея създава Пигмалион.
А после се чуди защо.
Обобщавайки: „Боже, колко мъка има по този свят, Боже!“.
***
ПОД ДУМАТА „БОХЕМ“ нека не разбираме впиянчен мързеливец, пропиващ таланта си под отмъстителния поглед на обществото, на което отчаяно е нужен образец за назидание, за да принуждава децата да се превръщат в педанти на ежедневието.
Бохемът е човек, който намира красота в работата, а оттам и наслада от почивката. Бохемът е човек, който изработва доброто настроение, извайва усмивката, сътворява света и поради тези си умения е красив и угоден Богу.
В България не бохемът се изключва от обществения живот, а общественият живот изключва бохема. Премахва го най-вече чрез клишето, че бохемът и интелектуалецът задължително трябва да се гътнат на някоя барикада, струпана от идеологически пролетарии в изгода на сръчни търгаши. Мерси за тази привилегия!
Бохемът е принц на еволюцията, а не знаме на революцията!
Бохемът има божествена задача да се радва на живота, да го празнува, а не да оставя тази работа на онези, които употребяват барикадите единствено като къртичини.
***
ЛЮБОВТА Е като вход на пустиня: военачалниците губят своите армии, самите себе си и само спомените за тях скитат като миражи из жълтите хълмове.
Любовта е стара, ръждясала броня, из чиято куха черупка кънтят само точните удари на врага.
Любовта е вятър, който скрива следите на съдбата по пустата ръка на Бога.
Любовта е страна, в която ти е позволено само временно да емигрираш.
Любовта е обратната страна на мълчанието.
Заживееш ли в него, чуваш любовната песен на луната.
